Характерните стресори в живота на повечето съвременни хора – или поне на тези от индустриалния свят – са свързани с емоциите. Подобно на лабораторните животни, които не могат да избягат, така и хората се озовават в капана на злободневните си проблеми и модели на поведение, които са пагубни за здравето им. Колкото по-развита икономически е една държава, толкова по-откъснати са нейните жители от вътрешния си свят, а това ги прави по-податливи на стрес.

Как нашето тяло реагира на стреса? Какви физиологични процеси се задействат?

В тялото ни циркулират многобройни хормони – разтворими химични вещества, оказващи влияние върху работата на органите, тъканите и клетките. Произвеждат се в жлезите с вътрешна секреция, а чрез кръвообращението достигат до даден орган и оказват влияние върху работата му. При заплаха хипоталамусът в мозъчния ствол отделя кортикотропин, който изминава краткото разстояние до хипофизата – малка жлеза с вътрешна секреция, закрепена за костите в основата на черепа. Стимулирана от котикотропина, хипофизата на свой ред отделя адренокортикотропен хормон. Кръвта пренася адренокортикотропния хормон до надбъбречните жлези - малки органи, скрити в мастната тъкан върху бъбреците. Там той стимулира производството на хормони от кората на надбъбречните жлези. Така се стига до секрецията на кортикоидни хормони (от “cortex” – кора), като най-важният от тях е кортизолът. По един или друг начин той въздейства на почти всяка тъкан в тялото – от мозъка до имунната система и от костите до червата.

Функционалната връзка между хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези известният ендокринолог Ханс Селие нарича ендокринна ос. Тя е центърът на телесния стресов механизъм. Тъй като хипоталамусът и мозъчните центрове, които обработват емоциите, имат двупосочна комуникация помежду си, емоциите упражняват директното си влиянието над имунната система и органите именно чрез ендокринната ос.

Ендокринната ос е центърът на психоневроимуноендокринната система. Задача на тази суперсистема е да осигури развитието, оцеляването и подновяването на организма. Тези взаимовръзки позволяват разпознаването на потенциални заплахи – както външни, така и вътрешни – и съответното им противодействие с биохимични и поведенчески промени, осигуряващи максимална сигурност при минимални разходи.

Чрез тази ос се задейства реакцията на тялото към дадена заплаха. Психологическите влияния най-напред се анализират в емоционалните центрове, известни като лимбична система (включва части от мозъчната кора и по-дълбоки мозъчни структури). Ако постъпващата информация бъде интерпретирана като заплашителна, хипоталамусът подтиква хипофизата да секретира адренокортикотропен хормон. Той пък от своя страна задейства кората на надбъбречните жлези да отделя кортизол в системата.

Едновременно с реките от хормони тече и информационен поток. Хипоталамусът изпраща съобщения по симпатичната нервна система към друга част на надбъбречните жлези – медулата. Там се произвежда и секретира адреналинът, който незабавно стимулира сърдечносъдовата и нервната система, подготвяйки ги за реакция на заплахата.

Не е изненадващо, че факторите, които организмът най-вероятно би интерпретирал като емоционално стресиращи, са същите, които представляват и най-мощните психологически ускорители на ендокринната ос: несигурността, конфликтите, липсата на контрол и информация.

За да се запази вътрешното ни равновесие, е нужно адекватно противодействие на стреса. Това противодействие няма универсални характеристики. Може да се задейства като отговор на всяка атака – физична, биологична, химична или психологична – но и само при съзнателното или несъзнателно усещане за някаква заплаха. Същността на заплахата представлява дестабилизацията на хомеостазата – състоянието на дадена система (например човешкия организъм), при което отделните елементи запазват относително стабилно равновесие и функционират нормално. За улеснение на противодействието, било то борба със заплахата или бягство от нея, кръвта се пренасочва от вътрешните органи към мускулите, а сърцето започва да я изтласква по-бързо. Мозъкът се съсредоточава върху опасността, като забравя за глада или сексуалния нагон. Енергийните запаси се мобилизират под формата на захарни молекули. Имунните клетки трябва да бъдат активирани, а с тази задача се заемат адреналинът, кортизолът и други вещества.

НО! Всички тези действия трябва да се извършат в сигурни граници: твърде много захар в кръвта ще причини кома; прекомерно активната имунна система ще произведе химикали, които са токсични и т.н.

И така, противодействието на стреса може да се разбира не само като реакция на тялото към заплаха, но още и като опит да се опази хомеостазата.